Лъже-будителят
Горан Благоев
Сто години след основаване на Деня на националните будители като празник, президентът Румен Радев ни предложи едно помпозно честване. Трябваше да ни убеди какъв брой милее за единството на нацията, за нейното духовно просвещение и израстване. Достатъчно беше единствено да се взрем измежду поканените от „ почетната кохорта на актуалните будители “, както той се обърна към присъстващите в Гебовата зала на президентсвото, с цел да остане за следващ път горчивото чувство за едно декларитивно, кънтящо на кухо единение. Липсваше да вземем за пример ректорът на СУ проф. Анастас Герджиков, който единствено допреди година беше подгласник на Радев за президентския пост. Сред поканените от президента обаче беше председателката на казионната Съюз на българските журналисти Снежана Тодорова, известна и като сътрудник „ Виолета “ от някогашото Държавна сигурност. Представител на неправителствената Асоциация на европейските публицисти обаче не се видя. Колкото до определението „ кохорта “, та била тя и почетна във връзка с будителите – приписвам го на бедния армейски речник, от който още не може да се еманципира държавния ни глава.
Всъщност в едно беше откровен Радев. Изречението му
„ Всеки от нас има своите будители “
в действителност прозвуча правдиво. Пред паметниците на своите будители президентът изпраща публична гвардейска част, скланя глава, сервира венци. Затова, да вземем за пример, паметта на Никола Вапцаров се радва на президентско боготворене, за разлика от паметта на една Фани Попова-Мутафова, от чието рождение преди две седмици се навършиха 120 години. На гроба й, обаче, нямаше почетна гвардейска част, нямаше даже президентски венец. И не тъй като писателката няма гръмогласно-пробивни наследници като Вапцаровите. Личности като Фани Попова-Мутафова няма по какъв начин да се впишат в менталните плоскости на хора като господин Радев. Авторката на повече от 30 романа, които и през днешния ден буйно увличат генерации в обич към родната ни история, наречена още приживе „ най-високият нравствен връх, достиган от българска жена “, няма по какъв начин да бъде призната за будител от човек, който уважава с държавни почести исторически персонажи, служили на непознати ползи, прегърнали антибългарски идеологии – сталинско-комунистическата и коминтерновско-македонистката.
„ Будителят “ Радев тези дни отскочи до Молдова, с цел да брани Тараклийския университет на тамошните бесарабски българи. Похвално. Но можеше да отиде и при другите
бесарабски българи – тези в Украйна,
отвъд границата. Те имат доста по-голяма потребност от българска държавна поддръжка и внимание, в сравнение с сънародниците ни в Молдова. А и Болград в Украйна е обвързван с едно от огромните ни просветни средища през ХIХ век – фамозната Болградска гимназия. Президентският протокол, в случай че реши да се оправдава с ограничения за сигурност заради войната, да внимава да не изпадне в комична обстановка. Защото в украинска Бесарабия по това време не се стреляше, а Болград не е на повече от час и половина път с кола от Тараклия. Едно няколкочасово посещаване на българския президент там щеше да бъде жест освен към сънародниците ни в Украйна, само че и към цялата страдаща и изнемогваща от съветската експанзия украинска държа. Но тъкмо затова българският военачалник и президент Радев не се осмели да прекрачи границата, която разделя бесарабските българи. Кой знае по какъв начин ще разочарова или разсърди Путин?!
И в друго беше откровен Радев в словото си за 1 ноември – будителството не е било единствено въпрос на интелектуално развиване. Будителят е носел просвещаване на хората и с делата си. Вярно е. Всеки по делата го разпознават. Дори лъже-будителя.
Сто години след основаване на Деня на националните будители като празник, президентът Румен Радев ни предложи едно помпозно честване. Трябваше да ни убеди какъв брой милее за единството на нацията, за нейното духовно просвещение и израстване. Достатъчно беше единствено да се взрем измежду поканените от „ почетната кохорта на актуалните будители “, както той се обърна към присъстващите в Гебовата зала на президентсвото, с цел да остане за следващ път горчивото чувство за едно декларитивно, кънтящо на кухо единение. Липсваше да вземем за пример ректорът на СУ проф. Анастас Герджиков, който единствено допреди година беше подгласник на Радев за президентския пост. Сред поканените от президента обаче беше председателката на казионната Съюз на българските журналисти Снежана Тодорова, известна и като сътрудник „ Виолета “ от някогашото Държавна сигурност. Представител на неправителствената Асоциация на европейските публицисти обаче не се видя. Колкото до определението „ кохорта “, та била тя и почетна във връзка с будителите – приписвам го на бедния армейски речник, от който още не може да се еманципира държавния ни глава.
Всъщност в едно беше откровен Радев. Изречението му
„ Всеки от нас има своите будители “
в действителност прозвуча правдиво. Пред паметниците на своите будители президентът изпраща публична гвардейска част, скланя глава, сервира венци. Затова, да вземем за пример, паметта на Никола Вапцаров се радва на президентско боготворене, за разлика от паметта на една Фани Попова-Мутафова, от чието рождение преди две седмици се навършиха 120 години. На гроба й, обаче, нямаше почетна гвардейска част, нямаше даже президентски венец. И не тъй като писателката няма гръмогласно-пробивни наследници като Вапцаровите. Личности като Фани Попова-Мутафова няма по какъв начин да се впишат в менталните плоскости на хора като господин Радев. Авторката на повече от 30 романа, които и през днешния ден буйно увличат генерации в обич към родната ни история, наречена още приживе „ най-високият нравствен връх, достиган от българска жена “, няма по какъв начин да бъде призната за будител от човек, който уважава с държавни почести исторически персонажи, служили на непознати ползи, прегърнали антибългарски идеологии – сталинско-комунистическата и коминтерновско-македонистката.
„ Будителят “ Радев тези дни отскочи до Молдова, с цел да брани Тараклийския университет на тамошните бесарабски българи. Похвално. Но можеше да отиде и при другите
бесарабски българи – тези в Украйна,
отвъд границата. Те имат доста по-голяма потребност от българска държавна поддръжка и внимание, в сравнение с сънародниците ни в Молдова. А и Болград в Украйна е обвързван с едно от огромните ни просветни средища през ХIХ век – фамозната Болградска гимназия. Президентският протокол, в случай че реши да се оправдава с ограничения за сигурност заради войната, да внимава да не изпадне в комична обстановка. Защото в украинска Бесарабия по това време не се стреляше, а Болград не е на повече от час и половина път с кола от Тараклия. Едно няколкочасово посещаване на българския президент там щеше да бъде жест освен към сънародниците ни в Украйна, само че и към цялата страдаща и изнемогваща от съветската експанзия украинска държа. Но тъкмо затова българският военачалник и президент Радев не се осмели да прекрачи границата, която разделя бесарабските българи. Кой знае по какъв начин ще разочарова или разсърди Путин?!
И в друго беше откровен Радев в словото си за 1 ноември – будителството не е било единствено въпрос на интелектуално развиване. Будителят е носел просвещаване на хората и с делата си. Вярно е. Всеки по делата го разпознават. Дори лъже-будителя.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ